Хората, които ме следят от години в Инстаграм (единствената социална мрежа, която още не съм зарязала съвсем), вероятно ще знаят за какво говоря, защото съм споделяла откъси от тази история. Но за тези, които нямат идея - ще започна с кратък увод...
The Blogging Years
Преди години, навръх "кариерата" ми като блогър, на шкафа в хола имаше непрекъснато попълваща се купчина с PR пратки. Това беше забавно и яко в началото - не ми се налагаше да купувам продуктите за ревю в блога, и той се самоиздържаше, така да се каже. Но постепенно, тази купчина започна да ме тормози. Хобито ми започна да губи блясъка си, и то не защото не го обичах.
Освен вътрешния натиск да публикувам ревю за всичко (не помня някоя марка да ме е притискала да го правя), трябваше да измисля какво да правя с нещата, след като ги тествам достатъчно време и напиша ревюто... За да направя място за следващите. Обикновено добрите неща заминаваха при роднини и колеги, но усещането, че не мога да се насладя напълно на нещо, което ми харесва, беше доста неприятно.
Затова и когато спрях да пиша и публикувам редовно - и съответно излязох от полезрението на марките и техния PR, се наслаждавах за известно време на липсата на зор да тествам и предам нататък. За съжаление обаче, към този момент бях навлязла в един доста тъмен период от живота ми и бях заменила купуването на козметика с купуване на тефтери и лепенки. Постепенно, тази любов утихна и се върнах към козметиката. И тогава започна моят личен шопинг рай/ад, понеже явно не се бях научила, че купчината от неща НЕ ме прави щастлива...
Descent Into Darkness [dramatic drumroll]
Мисля, че всичко започна с минитата. Много обичам мини козметика - и до ден днешен. Но тогава те не бяха толкова разпространени и популярни и съответно аз с доста хъс се хвърлих в намирането и събирането им. Увлякох се повече от необходимото. Увлякох се и по по-скъпа козметика някъде в този процес. И започнах да купувам безразборно и големите размери. Неслучайно снимката горе е на "архива" ми от (основно) грим минита - ако изровя видеата, ще ви покажа кутиите за съхранение с тези от бяла козметика, които изхвърлих.
Сега казвам безразборно, но тогава всичко беше оправдано - това го искам заради цвета, това заради опаковката, това заради аромата... Тези петте ги искам, за да имам всички цветове - онез трите, за да имам цялата колекция. От това ще купя две, че е лимитка и да не свърши. Схващате идеята.
Споделях покупките си в сторита, а не в постове. Може би ме беше срам от самата себе си. Още един срам, който трупах над няколко други, които всъщност бяха довели от части до проблема ми. Dare I say, пристрастяването ми. Именно архивът на сторитата разкрива цялата картинка.
В някакъв момент забравях какво съм поръчала и започнах да следя по имейлите за потвърждение на пратките. Тази папка в мейла ми беше вечно пълна. В деня на пристигане на пратката бях супер щастлива... А ден по-късно продуктът беше прибран в шкафа.
Като казах шкаф - в някакъв момент, трупането в задната част на гардероба вече не работеше. Купих отделен шкаф само за новите неща. Огромна част от тях бяха неотваряни и стана сизифовски труд да следя кое кога съм купувала, кое кога е отворено. Аз съм от хората с екселска таблица за следене на срока след отваряне.
Да ви обяснявам ли по колко пъти може да се ползва едно нещо преди да трябва да го захвърлиш заради изтекъл срок, когато притежаваш толкова много неща? Не вярвам да е нужно. Палитри на Natasha Denona заминаваха в боклука след 5 ползвания, защото се сещах за тях две години след като съм ги купила...
През цялото време си мислех "Ей сега ще седна да ги снимам хубаво за блога." Оставах си с мисленето, защото се чувствах безсилна. Безсилна да спра да купувам. А това не е вдъхновяващо. Но продължавах да оправдавам всяка покупка.
Тежестта от следенето на пратките, трупането, организирането и изхвърлянето беше ужасна. Понякога гледах всичките тези камари козметика и се чудех как, по дяволите, стигнах дотук. Но после идваше следващата пратка и за малко ми просветваше.
Както с всеки такъв проблем, той е само върха на айсберга. Бях в наистина кофти период от живота ми, и то толкова дълго, че вече не помнех коя съм и за какво мечтая. Все чаках някакъв по-добър момент за всичко. А той не идваше.
Mid-pandemic Self-discovery
Но дойде пандемията. Някъде към края на 2020-а, дойдоха и сума притеснения за работата ми, за близките хора, за това и онова... И започнах да живея с една побъркваща болка в корема. Бях вече диагностицирана със Синдром на раздразненото черво и знаех за връзката му със стреса, но в онези месеци смятах, че имам рак и ще умра.
Нищо не ти дава толкова добра перспектива като страха от това да си отидеш след няколко месеца, пък дори и да е само в главата ти.
Тогава започнах да минавам главоломно през периоди на самоизграждане и самоосъзнаване. Те бяха супер болезнени, но не повече от болката на това да не знам коя съм и чии живот живея. Започнах да осъзнавам, че пристрастяването към шопинга е било механизъм за справяне - и започнах да градя други.
Започнах да работя по мечтите си и да ги превръщам в планове и реалност. Започнах да се интересувам от финансите си и да повишавам културата си в тази насока, а не да харча от заплата до заплата (че и отгоре в някои случаи). И това ми даде сила и тласък да започна да се боря с шопинг пристрастяването. Започнах да си запълвам времето с по-полезни неща, може да се каже.
По това време бях във фазата на последната си мания - парфюмните discovery sets. И до днес още ползвам основно мостри, за да ги изразходя преди да замина пак (а и предавам нататък на мама). Само си представете количеството. Това всъщност са нещата, за които съжалявам най-малко, защото чрез тях имах възможност да науча супер много за един свят, който ми беше напълно непознат и се насладих доста на приключението. Но съвсем не беше нужно да купувам толкова, needless to say...
Би било чиста лъжа да кажа, че прекаляването с шопинга е изцяло зад гърба ми. Когато трябваше да се прибера от Мадейра миналата пролет, изпаднах отново в дупка - това за мен беше огромен провал, а понеже живеех в златна клетка и не се бях проваляла много досега, си беше системен шок. И съответно се върнах към стария и познат механизъм за спряване. Буквално се чувствах празна отвътре и нищо не можеше да запълни пукнатините...
За щастие, този път успях да дефинирам проблема сравнително бързо и да се спра навреме. Но това не значи, че в някакъв момент няма пак да се върна там. Градя нови умения за справяне, с които да минимизирам както времето, така и обхвата на потенциалното ми завръщане обаче.
Slow-forward to Today
Какво е положението днес? Ами, никога няма да бъда човек с едно червило или един руж. Козметиката и днес ми доставя също толкова удоволствие, колкото преди пет или десет години. Просто сега имам доста по-осмислен подход към нещата, които купувам. Опаковайки живота си в куфар ми помогна да разбера от какво имам нужда и в момента всичкия ми грим се побира в един козметичен несесер - голям е, но е един.
Насочих се към продукти и марки, които консистентно ми доставят удоволствие и спрях да търся евтиния шот допамин от "новото".
Но епизодът, за който ви разказах днес, все още е с мен под различна форма. Един малък пример е как покрай Foreo Bear и UFO взех и една Luna. Първите две бяха осмислени покупки, за които чаках намаление. Третата беше, за да си попълня Foreo "семейството". Не е ок, но не ме е срам вече поне, когато се издъня. Защото това си е издънка.
Един прекрасен страничен ефект от това всеки път да си задавам въпроса "Това можеш ли да си го побереш в куфара с останалите неща?" е, че постепенно импулсът да купувам почти изчезна. Мога да гледам козметика до откат, но нямам нуждата да я купя. Почти нищо вече не ме въодушевява до изваждане на банкова карта. А може и просто вече да си играят роля годинките в бранша - много малко нови и изненадващи неща има на пазара.
И за финал - какво ме накара да ви разкажа всичко това? Гледах едно видео, както и ми попадна статия по темата, и двете в един ден. И в двете чух много от нещата, които си бях повтаряла, именно в контекста на това, което са - компулсивни поведения на наркоман. И някак катализираха нуждата да споделя на едно място всичко, което имах да кажа. Пък може и да помогна на някого да се осъзнае...
И за да не е прекалено драма - мисля си, че ако все още поддържах блога по времето на тези мании за купуване и бях в ТикТок, съдейки по тези материали, вероятно щях да съм известна. 😂
Eто ги и тях:
Това не е случаят при всеки шопахолик - а както става ясно и във видеото, голяма част от хората с лепенка "шопахолик" в социалките дори не са такива, а имат други облаги от събирането и показването на вещи. Но ако това не е нашият случай, не е ок да оправдаваме огромните количества вещи с "ама то е за блога" или каквото там оправдание си казваме. Поне за мен това беше пагубно, а най-неприятното е, че тези неща дори не стигнаха до блога. 🤷♀️
На линия съм, ако искате да споделите своите размисли по темата.
No comments:
Post a Comment
Thank you for your comment!